Амалия Родригеш гали мрака.  Светът е залез, гладен и небръснат.  Във мен се гонят   рой брадати свраки,  и слепи сенки като сън се пръскат.       Амалия Родригеш сякаш плаче.  Избликват вихри, скачат и замръзват.  Откъсвам си за път парче от здрача,  отпивам малко огън, после тръгвам.         Амалия Родригеш пее фадо,   а аз съм скършен, сляп и непотребен,  излишен, смешен, вледенена клада -  защото исках да го слушам с тебе... 


Блог за чиста и неомърсена с помпане поезия.

:)