Сънувам любовта си след сто века.

Захапва ме със дива страст вината,

а сняг затрупва бялата пътека.

Не търся нищо, вреието е болно

и скоро ще умре така безславно.

Макар да зная колко тя е долна,

потъвам в нея тягостно и бавно.

Целувам пак беззъбо самотата,

която рови празното огнище.

Със сива кал е зейнала браздата,

в която вече просто няма нищо.

Ще легна с нея, за да чакам края,

навлякъл в тоя адски студ кожуха.

Защо го правя, като всъщност зная,

че самотата е безкрайно глуха...