пустините в галоп обходих,

летях над грозната тайга

и всички прерии пребродих,

разплитаха ме ветрове,

цунамита ми пяха песни,

разбожествени богове

ме позоряха безсловесно,

а някъде дълбоко в мен,

неоплодено и незряло,

протяжно като стар рефрен,

развихрено и полудяло,

бушува нейното сърце,

разголено и романтично,

изплува нейното лице -

просветващо и идилично...

Последна в онзи дълъг низ

на подлости и изневери,

подухващ свежо леден бриз

сред милионите раздели -

жената, пожелала днес

да е последната за мене,

извикала с любов " Излез!"

на жалкото ми суетене,

Последната на този свят

и Първата на онзи Горе,

с която вечно ще съм млад

и винаги ще бъде пролет...