Подскочила, та облак да откъсне,

надеждата ми жалостно простена -

край нея всичко беше зло и мръсно,

една развратна кряскаща сирена.

 

Пак стъпила накриво, пребледняла,

надеждата изпита адски болки,

изохка, изскимтя и , онемяла,

внезапно взе да рецитира Толкин.

 

Отгоре се подсмихваше небето -

раздърпано, сърдито, апатично,

дебела менопаузна комета

й се озъби злобно и цинично.

 

Надеждата ми, плаха и унила,

опита да пристъпи, но се срина,

брадясала, слънчасала, прогнила,

въздъхна, пожълтя...и се спомина.

Интересно, но доста зловещо...Ох,тоя кокал като го видя да го ядете все ми се повръща,що пък сте канибал,ама много гадни неща избирате, за да впечатлявате,имате си талант да пишете, защо тази гадост?!