след хиляди изминали години,

потънала във огнена жарава,

която ужасяващо изстина,

жадуваща безкрайно да се люби,

но девствена, откакто свят светува,

дърво прогнило с плачещи коруби,

в които самотата пазарува,

Жената си говореше с небето,

незнаеща, че то е глухонямо,

откриваше вулкани във сърцето,

печална, неразбрана, нежелана,

мечтаеше за дом, деца, семейство,

танцуваше в горите тилилейски,

представяше си как свещенодейства,

сънуваше земята Галилейска.

Животът, тая скучна въртележка,

излапваше на късчета доброто,

а нея, сътворена по погрешка,

целуваха я само по челото...