Защо  ли ме убива времето,

когато съм така измъчен,

разпада се внезапно стремето,

и аз, отчайващо изпъчен,

се крия като  сова в мрака си,

очаквайки  да стане чудо...

Напразно си стоя и чакам,

един замислен смешен Буда,

едно измислено човече,

което вярваше, че Зевс е...

но хоризонтът свърши вече,

не съм амброзия, а пепси...